Блог на Димитър Бъчваров

в. “Сега”

- Г-н Бъчваров, в интервю за „Сега” преди повече от година казахте, че България е заплашена от стагнация. Ето че страховете ви са на път да се сбъднат. Но дали щеше да е така, ако не беше ни връхлетяла световната криза?

- Така е, прогнозирах, че България върви към стагнация, т. е. към понижение на темповете на икономически растеж. Балонът на строителството и продажбите на имоти започна да издиша още преди година, когато никой не говореше за световна криза. Проблемът е, че нашата икономика няма индустриален скелет. На високите технологии се падат под 4% от брутния вътрешен продукт. В износа преобладават стоките с ниска степен на преработка. Според анализ на Центъра за изследване на демокрацията от ноември 2008 г. делът на сивата икономика е бил най-малък през 2006 г., защото бизнесът е очаквал членството в ЕС да доведе до повече контрол и спазване на правилата. И тъй като това не става, въпреки въвеждането на ниските „плоски” данъци сивата икономика през 2007 и 2008 г. започва отново да расте, вместо да намалява. Чуждите инвестиции спадат, вместо да растат. Кредитът става по-скъп, вместо да поевтинее. Корупцията достига нови висоти, вместо да затихне. Прехваленият от правителството икономически растеж от 6.5% за 2008 г. също е нереален. Голяма част от него се дължи на осчетоводяването (и обхващането от статистиката) на част от „сивия” бизнес заради намалението на данъците. Тези парадокси показват, че моята прогноза отпреди година не е била плод на страхове, а на зреещата вътрешна криза, причинена от лошото управление на страната.

- Казвате, че България все повече заприличва на офшорка от най-лошия тип – като онези малки островни държави с потайни банки, символични данъци, гарантирана анонимност и нулев контрол, където перачите на пари се чувстват най-добре. Но все пак поне половината от фирмите в България работят на светло, създават работни места, плащат данъци…

- Данъците може да се разглеждат като цена на условията за правене на бизнес, а и изобщо на живот в една страна. Ако условията са много лоши, независимо колко ниска е тази цена, бизнесът и хората бягат другаде. Ниските данъци у нас не дадоха резултат, защото са съпроводени от корупция, беззаконие и примитивна инфраструктура. В този смисъл наистина сме лоша офшорка, много по-близо до Либерия, отколкото до Хонконг. Управляващите превърнаха страната ни в подобие на хотел с ниски цени, но с крадлив персонал, мръсни стаи, разбити мебели и агресивна клиентела. Подобни места привличат предимно престъпни капитали, сделки и хора, а не сериозни инвеститори. фирмите, които работят на светло и плащат данъци и осигуровки, биха се развивали много по-бързо при нормални условия.

- И как според вас може да се нормализира пейзажът?

- За да се нормализираме, сегашната триада трябва да бъде изпратена в опозиция. След това веднага трябва да се възстанови доверието на ЕС в способността ни да инвестираме обществени пари – европейски и български, без да се краде. Това налага бързо въвеждане на ред, правила, законност и изправяне на престъпниците пред съда. Операция „Чисти ръце” сред политическия елит пък е първото условие да се осъществи подобна политика.

- През последните години в надуването на опасни балони активно участваше и самата държава – чрез Закона за инвестициите насърчи бума на молове, голф комплекси, Супер Боровец и т.н., даде данъчни преференции за АДСИЦ, разрешаваше изгодни за шепа влиятелни бизнесмени замени на земи и гори в курортни зони и природни резервати…

- Въпросът не е до временно насърчаване, а до създаване на трайни условия вместо ламарина да се произвеждат и изнасят автомобили, вместо електричество да се произвежда и изнася електроника. Само че за тази цел държавата, вместо да се занимава със строителство на бизнес паркове, трябва да въдвори ред, сигурност, законност и да създаде условия за правене на бизнес без рушвети.
Последните две правителства дадоха много доказателства, че се грижат главно за спекулативния бизнес, който дава най-големи възможности за пране на пари. За спуканите балони обаче ще плащат обикновените хора, а не спонсорите на управляващите политици. Например прането на пари използва за прикритие банкови кредити. Растящото търсене на кредити води до повишаване на лихвите. За перачите високите лихви не са страшни, защото печалбите им са огромни. Но всички останали губят. Замените на терени водят до презастрояване и съсипване на курортите. Перачите бързо избиват своята инвестиция и печелят независимо от реалния бизнес. Но останалите могат да загубят всичко. Развитието на туризъм е несъвместимо с унищожаването на природата и поголовната сеч. А у нас точно това става. Инвестициите в магазини и търговски комплекси без производство на стоки и равновесен търговски баланс е недалновидно и рисково, но точно това наблюдаваме.

- Доколко опасни са високите лихви за фирмите и за потреблението на гражданите, което също е важен фактор за ръст на икономиката?

- Завишените лихвени нива на търговското кредитиране ще изсмучат директно от фирмите и косвено от домакинствата над 1 млрд. лева повече през 2009 г. при съпоставима база на отпуснатите кредити. Ще се повишат цените на всички произведени стоки и услуги, както и на стоките на склад и на незавършеното производство. Завишените лихви ще утежнят всички други кредитни отношения. Общата допълнителна тежест върху икономиката ще надхвърли 2 млрд. лева. Поради това има опасност търсенето да спада, а инфлацията – не, което означава високи цени, залежали стоки, спрени производства, нарастваща безработица. Това е най-лошият възможен сценарий, известен още като „стагфлация”.

- Как си обяснявате жестоката надпревара във вдигането на лихвите по депозитите?

- Банките са като скачени съдове. Достатъчно е една или две банки поради временни ликвидни затруднения да вдигнат лихвите по депозитите и всички са принудени да се равняват по тях. Иначе вложителите им ще избягат при конкурента. Заслуга имат и прекомерните уверения, че всички банки са непоклатими, както и гарантирането на влоговете до 100 000 лева. Сега за спестителите няма никакви спирачки да преследват възможно най-високата лихва. Лошото е, че високите лихви по депозитите изтласкват тези по кредитите на почти забранителни нива. Има опасност от т. нар. кредитна имплозия, т. е. високите лихви по влоговете оттеглят от пазара все повече купувачи и инвеститори, което свива производството и харченето, води до още по-голямо свиване на потреблението и инвестициите и т.н. Затова в целия свят правителствата и централните банки правят всичко възможно да понижат лихвите. У нас такава реакция няма.

- Съзирате ли сериозни грешки в данъчната политика на кабинета „Станишев”, закъснели или прибързани промени?

- Най-сериозната грешка е, че отхвърлиха пакета антикризисни законодателни промени в данъчната сфера, предложени от ДСБ, както и предложенията на други опозиционни партии. Правителството отказа да поеме част от тежестта на кризата, за да разтовари гражданите и бизнеса. Осигури отново пълен финансов комфорт за себе си. Кабинетът не само че не можа да състави реален антикризисен бюджет, но заложи отново бюджетен излишък от над 2 млрд. лева за 2009 г. въпреки съществуващия фискален резерв от почти 14 млрд. лева. А излишъкът изобщо не е антикризисна мярка, защото той по принцип забавя растежа и действа в една посока с кризата, а не срещу нея. Връх на цинизма е твърдението, че бюджетният излишък бил необходим на правителството, за да подпомогне при нужда пострадалите от кризата. Това ми напомня онзи виц за тандема, който изкачвал баир - докато единият колоездач натискал с всички сили педалите, другият натискал спирачката, да не би велосипедът да тръгне назад. Сега сме единствената държава, планирала излишък по време на криза. Всички други страни финансират антикризисните си програми чрез бюджетни дефицити.

- Трябва ли да внасяме мениджъри, одитори и консултанти? Вицепремиерката Плугчиева щеше да прави международни конкурси за директори, беше готова да назначава чужденци начело на пътната агенция и на фонд „Земеделие”…

- Това означава, че Плугчиева няма доверие на правителството, на което е член, както и на своите екипи. И е права. Но все пак е по-лесно, по-евтино и по-цивилизовано да сменим правителството, вместо да търсим спасители от чужбина.

                                ЗА АЛТЕРНАТИВАТА

Напоследък Станишев, Доган и Първанов натрапчиво лансират тезата за „липсващата алтернатива”.  Нормално – на тях така им се иска. Учудващото е, че алтернативата на сегашното управление се поставя под съмнение и от някои десни политици. Видите ли десните партии имали такива фундаментални различия и подозрения помежду си, та не можели заедно да предложат ново управление на страната без да осквернят доверието на своите членове. А пък поотделно не могат да свалят крадливата триада и да вземат властта. Много хора в ДСБ не виждат в ГЕРБ нито партия способна да предложи различно управление на страната, нито опит и експертиза за това. Притесненията им не са лишени от основания. Отсреща пък много хора се съмняват, че както ДСБ, така и СДС ще влязат в следващия парламент. За което според социолозите също има основания.

Противоречията в дясно пък дадоха на тарторите от властващата тройна коалиция основание да заявят в Катарино плановете си за втори, че дори и за трети мандат. А през следващия си мандат те:

- Ще продадат държавата на Газпром “на корню”, (както окачестви спогодбите между Първанов и Путин руския вестник “Комерсант”);

- Ще превърнат южното ни Черноморие в петролна промишлена зона. В нея ще се пренесат накуп всички рискове от трафика през “Босфора” и вътрешните трасета на петролните танкери. Сравнени с тях екокатастрофите в Керченския пролив от 2007 г. ще изглеждат като “капка” в морето.

- Ще построят нова ядрена централа изцяло зависеща от Русия. Ненужна за България. Доказателство за това са аргументите на самото правителство, защитаващо проекта пред ЕС (и у нас) като мощност за износ на ток в Европа и Балканския регион. Тя ще трупа печалби за руско-българската енергийна мафия и ядрени отпадъци и рискове за българските граждани;

- Ще построят газопровода “Южен поток”. Неговото трасе и в преносния и в буквалния смисъл ще “отцепи” част от националния ни суверенитет обратно на изток. Ще бъде основата на т. н. “газов ОПЕК”, т. е. картел на всички доставчици на газ от средна Азия, в който цените за Европа ще се диктуват безапелационно от Русия. Ще се простим за много десетилетия напред с възможността за алтернативни енергийни доставки.

А всичко това означава:

- много по-скъпа електроенергия;

- много по-скъпо отопление;

- много по-скъпо производство и по-ниска конкурентоспособност;

- много по-голям търговски дефицит;

- много по-голяма инфлация;

- много по-бедни българи;

- много по-богата енергийна мафия;

- много по-дълго управление на БСП и фамилиите от бившия режим на Тодор Живков.

Навремето Доган изрече нахалната фраза, че пътят на България към Европа минавал през Босфора. Тази поличба може да се сбъдне по още по-зловещ начин. Пътят на България към ЕС да минава през тръбопроводите на Газпром. Нов мандат на Доган и БСП означава още - окончателна трайна идентификация на България не със съвременните технологии, устойчивото икономическо развитие и стандарта на живот в ЕС, а с модела на устойчивата държавна мафия (или на вечно мафиотската държава). Това е самовъзпроизвеждаща се среда, от която се излиза много трудно, ако въобще се излиза. Тя е причината да се запази геополитическата категория наречена “трети свят” дори и след рухването на Съветската империя. Тя е главният проблем в райони (държави) като Косово. Тя откъсна Сицилия от съвременна Европа за почти цял век. Тя закономерно се установява навсякъде по света, където местните демократи не са способни на единни действия, а самата демокрация се “внася”  фасадно отвън. Тя успешно вирее там, където “десните” политици виждат разковничето на всички проблеми само в либертариански инженеринг, ниски данъци и пазарно самоуправство. Тя превръща десните партии от политически сили в клубове, борещи се помежду си за спонсорството на чуждестранни фондации.

Впрочем Доган, Станишев и Сакскобурготски, както се видя, също нямат нищо против либертарианския “десен” инструментариум. Те с лекота съчетават плоския данък с намерения за одържавяване на Кремиковци, приватизацията на здравната помощ с държавните инвестиции в голф-игрища. Oлигархията не е против ниските данъци, защото чрез тях превръща страната в офшорна зона без правила. Не й пречи бюрокрацията, защото сама назначава бюрократите. Няма нищо против приватизацията на монополите, защото вече е единствен купувач. Не възразява и срещу държавната собственост, защото самата тя контролира държавата. Няма респект от президента, органите на реда, министрите и кметовете, защото е техен спонсор. Не се плаши от избори, защото купува гласове. Не се притеснява от медиите, защото те са нейна собственост. Не зависи от съдебната система, защото безнаказано урежда нещата си с улични разстрели. Това е моделът и същността на управлението на сегашната тройна коалиция. Продължаването на нейната власт означава:

- все по-голяма корупция;

- все по-малко усвоени помощи от ЕС;

- все по-слабо правораздаване;

- все по-безнаказана престъпност;

- все по-страшно съсипничество на природата;

- все по-изоставащи пенсии;

- все по-негодно здравеопазване;

- все по-лошо образование;

- все по-голямо изтичане на образовани българи;

- все по-нарастващ прилив на необразовани емигранти.

Доказателство за тази перспектива е фактът, че въпреки членството ни в ЕС, никога след 1989 г. в България не е имало такава концентрация едновременно на власт и беззаконие в ръцете на един кръг хора произхождащи пряко или лансирани от бившата ДС. Докладите на ЕК и ОЛАФ безпощадно ясно показват накъде и докъде води това. Най-лошото е, че тяхната  критична острота ужасява предимно външните наблюдатели. За обикновения българин описаното в тези документи е ежедневие. Корупцията тук, както казва Джефри Ван-Орден наистина е ендемична, т. е. част от една извратена местна антикултура. Тежка диагноза и позорна присъда.

В развитите съвременни демокрации има защитни механизми и гаранции, които пречат на управляващите да нанасят необратими щети на страната си. У нас не е така. Злоупотребите с парите от държавния резерв и средствата за бедствия и аварии, аферите с общински имоти и с горския фонд, та дори и източването на българските и европейските фондове, са само рутинни практики за властващата клептокрация. Задава се нещо много по-страшно. Скандалните енергийни проекти, чуждите тръбопроводи, магистралните концесии и обвързването на интересите на днешната олигархия с международни корпоративни интереси, обременяват обществото и държавата не за един мандат, а за поколения напред. Процесът на кланово парцелиране на всички ресурси на страната протича с непознати досега мащаби както по размер, така и като заложена продължителност на грабежа. Затова щетите могат да бъдат необратими. Най-големите злоупотреби днес не стават с “класическите” куфарчета пари дадени под масата. Юпитата на тройната коалиция вече използват  механизмите на международните договори, чиито съдебен контрол е изнесен извън страната. Така кражбите се институционализират, сливат се с упражняването на законни права, стават дори международен ангажимент. Не бива да си правим никакви илюзии. Дори най-престижните външни корпорации няма да се откажат от своите изгоди, само защото някой български продажник на власт е обрекъл страната и сънародниците си на загуби за десетилетия напред. ЕС нито е длъжен, нито може вечно да ни защитава от избраните от самите нас президент, парламент и правителство. Проблемът е наш. Не само сега, но и занапред. Днешната “тройна” коалиционна корупция бърка в джоба ни по-надълбоко и по-задълго отколкото външния дълг завещан от Тодор Живков. Въпросът е съгласни ли сме да живеем, да кроим планове за личното си житейско състезание и за бъдещето на нашите деца в такава среда и с такива перспективи? Ако не, какво трябва и какво сме способни да направим?

Казах всичко дотук не защото е оригинално, а за да се върнем на въпроса в началото с по-фокусирана памет. Ако за нас ГЕРБ не е алтернатива, защото не вярваме, че те искат и могат да променят нещата? Ако за техните избиратели ние не сме алтернатива, защото те се съмняват, че изобщо ще влезем в бъдещия парламент, то в какво, къде, или в кой е алтернативата?:

- Да разчитаме, че до изборите ДСБ и/или СДС ще наберат мощ, за да влязат с мнозинство в следващия парламент;

- Да гадаем дали ГЕРБ ще достигне мнозинство на следващите избори и ще докаже на дело че е (или не е) дясна пария;

- Да се втурнем да градим нова силна и единна дясна партия без дефектите на старата десница, която ще спечели изборите.

Не се сещам за други възможности. А горните три не вдъхват оптимизъм.  Дори не звучат сериозно. На фона на това е естествено да се случват “феномени” подобни на референдума за тръбопровода Бургас - Александруполис. Идеята за него беше подкрепена от цялата опозиция, но така да се каже “служебно” и формално. Резултатът - само 27 % гласували. Този провал не е защото референдумът е бил организиран от неприемливите за едни ГЕРБ, пропагандиран от неприемливата за други Атака, или пък не бил подкрепен от не знам кой си. И категорично не означава мълчалива подкрепа на БСП. Негласуването е резултат от отчаянието на хората, от досадата, от убеждението, че допитването е закъсняло. (Което от юридическа гледна точка си е точно така.) Обикновеният бургазлия има всичките основания да смята, че  въпросът с петролопровода е предрешен от една недосегаема високо-стояща каста, при което всеки протест постфактум е безсмислен. Основание за подобен песимизъм гнети и всички останали българи. Особено след като дори  сред дясната опозиция се говори, че алтернатива няма.

Истината е, че само миналото няма алтернатива. Основният “предмет на дейност” на политическите партии обаче е бъдещето. За опозицията бъдещето дори е единственият предмет. Твърдението, че няма алтернатива, по условие принадлежи на управляващите. Понятието “опозиция” само по себе си означава алтернатива. Всеки гласувал за опозицията е намерил своята алтернатива, видял е в своята партия възможности за промяна на статуквото, заявил е вяра и надежда за нещо по-добро. Тези хора искат друга България. За да стане тя реалност обаче, трябва да се вземе властта. Това е задачата, която отличава всяка партия от едно гражданско сдружение, клуб, секта, или друга общност от съмишленици. Няма друга разлика.

Въпросът всъщност не е има ли алтернатива, а дали партиите в опозиция припознават помежду си общи цели и общи проекти за управление. Най-непосредствената обща цел е налице. Всички заявиха, че Доган и БСП трябва незабавно да бъдат свалени от власт. Но всяка опозиционна партия има собствен проект как трябва да се управлява след тях. И собствени причини за недоверие към другите. Разменени са тежки думи и критики. Основанията за противоборство изглеждат повече от възможностите за разбирателство. Някои се считат за толкова “чисти” десни опозиционери, че предпочитат да паднат (изпаднат) “с чест” сами в политическата битка, вместо да участват в каквито и да са общи действия с другите. Ефектно, но напълно безполезно решение. Истинският проблем не е отсъствието, а свръхпредлагането на взаимно отричани десни алтернативи. Персонални и програмни. Несговорчивата ревност на многото коя от коя “по-истински” десни партии вече осма година оставя властта в ръцете на лесно договарящи се негодници. Резултатът от това е, че след финансовия банкрут на държавата при Луканов и икономическата катастрофа при Виденов, страната ни този път е опозорена и лишена, както от финансовата помощ, така и от доверието на ЕС. Заради едни и същи партийно-бандитски кланове. Длъжни сме да спрем падението. Европейската перспектива на страната ни трябва да бъде рестартирана. На всяка цена.  

В политиката често се налага опоненти да откриват общ фронт срещу стратегически противник. Особено когато битката е за национални интереси надхвърлящи партийните. Отказът от този дълг по-бързо и по-заслужено праща партии и политици в историческото небитие, отколкото трудните компромиси. Специално в Българската история примерите за това са толкова много, че поуките изглеждат обидно малко. Впрочем няма по-безизходно и тягостно внушение от това, че ако ДСБ участва в общи действия с ГЕРБ и други партии, за да свали от власт Доган и БСП, това би било падение и обезличаване. Защото колкото и да се спори кой какво губи или печели от подобно усилие, безспорно е само едно - безучастието гарантира голямата печалба на БСП, Доган и свързаните с тях транснационални  мафиотски групировки. Ако някой се съмнява в това, нека си спомни, че на другия ден след доклада на ЕК, който разкри пред Европа паденията и позора на тукашната ни държавност, Народното събрание се зае не с друго, а с ратификацията на газовия пакт “Южен поток”. Вместо мерки за спасяване на европейския проект на България, беше узаконен проектът на Москва. Не случайно, а като предумишлен политически знак. Да си спомним и “дребната” подробност, че по повод на този проект, както и на “Бургас-Александруполис”, бившият вътрешен министър Румен Петков договаряше в Москва установяването на руски въоръжени формирования на българска територия. Това е “алтернативата” която готви за България управляващата ни тройна коалиция, докато в дясно се бистрят междупартийните отношения.

Едва ли е било лесно на Чърчил и Рузвелт да седнат в Техеран до Сталин. Сигурно са имали тежки угризения да воюват заедно с такъв отявлен диктатор. Но това не накърни моралния престиж нито на Чърчил, нито на Рузвелт. Никой в цивилизования свят тогава не написа и не каза, че в прочутите филмови кадри на трите стола двамата велики лидери на свободния свят са “клекнали” пред Сталин. Освен съветската преса. Никой не нарече този компромис предателство. Дори съветската пропаганда. Общата победа над фашистка Германия не направи Рузвелт и Сталин политически съмишленици. Чърчил остана в историята като най-големия противник на съветския режим. Но тези непримирими противници и немислими съюзници заедно спасиха Европа от хитлеровия геноцид. Точно това даде възможност на свободния свят 47 години по-късно да срути и Съветската империя на злото. Категорично не искам да оприлича днешните политически лидери и партии в опозиция с когото и да е от лицата или обстоятелствата в посочения пример. Важен е самият пример и изводът от него. А той е, че в политиката не се избира най-доброто измежду доброто. Изборът е на най-приемливото измежду неприемливото. Иначе докато чакаме идеалната алтернатива, съсипниците окончателно ще опропастят не само настоящето, но и бъдещето на страната ни.

 Д. Бъчваров

08.08.2008 г.

                                                        Alternative

 Recently, Stanishev, Dogan and Parvanov have been naggingly disseminating the discourse of the “missing alternative”. Fair enough – it’s what they’d wish were the case. What’s surprising is that the existence of an alternative to current government has been put into question by some right wing politicians as well. You see, right wing parties supposedly have such fundamental differences and mutual suspicions, that they can’t present a new government to the country without betraying the good will of their members. But of course separately they couldn’t bring down the Thieving Triad and take up rule. Many people inside DSB (Democrats for Strong Bulgaria) do not see GERB as a party capable of offering something different to country, or as having the experience and knack for doing so. Their worries are not unfounded. Form the other side, many people doubt that either DSB or UDF (Union of Democratic Forces) will manage to get seats into the next Parliament. Which, according to sociologists, is also not unfounded.

 In turn, the altercations on the right gave the ruling coalition of three the occasion to declare in Katarino their plans for a second, even third mandate. And in their next mandate they:

-         will sell off state assets to Gasprom “on a bargain” (as the dealings between Parvanov and Putin were characterized by Russian newspaper ‘Commersant’)

-         will transform the Black Sea shoreline in an industrial petrol zone. Transferring into it all the risks of oil tanker traffic through the Bosphorus region. By volume comparison, this would make the ecological catastrophes of the Kerchen strait of 2007 look literally like a ‘drop in the sea’.

-         will build a new nuclear power plant, fully dependent in Russia for operation. And completely unnecessary to Bulgaria. Proof of the latter can be found in the government’s own statements made to the EU (and at home) in defense of the project, which cite only its potential for exports to Europe and the Balkan region. This enterprise would accrue profits for the Russo-Bulgarian energy mafia and nuclear waste and risks for Bulgarian citizens;

-         will commence construction of the “South Stream” gas pipeline. The pipeline’s route will, literally and figuratively, ‘split off’ a share of our national sovereignty back to the East. It is also meant to form the basis of the “Gas OPEC”, i.e. a cartel of all suppliers of gas from Central Asia, through which the prices of gas in Europe will be dictated uncompromisingly by Russia. As for us, we will bid farewell to the possibility of developing alternative energy sources for many decades ahead.

 And all this means for Bulgarians:

-         more expensive electricity;

-         more expensive heating;

-         higher cost of manufacturing and lower competitiveness;

-         higher trade deficit;

-         higher inflation;

-         much poorer Bulgarians;

-         much richer energy mafia;

-         entrenched rule for the BSP (Bulgarian Socialist Party) and the families of the old regime of Todor Zhivkov;

 A while back Dogan coined the arrogant phrase that ‘Bulgaria’s road to Europe goes through the Bosphorus’. This prediction may come through in a more macabre fashion. Bulgaria’s road to the EU could go through the pipelines of Gasprom. A new mandate for Dogan and BSP means further: the final and permanent orientation of Bulgaria not towards modern high technologies, stable economic development and living standards of the EU, but towards the model of the stable state mafia (or the eternally criminalized state). And this is a self-reproducing environment, from which it is incredibly difficult, if not impossible, to get out. It is the reason why the geopolitical term ‘third world’ continues to exist even after the fall of the Soviet Empire. It is the main problem in regions (and states) like Kosovo. It is what tore Sicily away from contemporary Europe by almost a century. It is a pattern that repeats itself everywhere in the world where local democrats are incapable of united action, and where democracy itself is a façade ‘imported’ from abroad. It thrives in those places where “right wing” politicians see the solution to all problems only in libertarian engineering, low taxes and market self-government. It turns right parties from political forces into clubs, fighting amongst each other for the sponsorship of foreign foundations.

By the way, Dogan, Stanishev and Saxcoburgotski, as it turns out, are themselves not at all opposed to the ‘right’ libertarian instrumentarium. They casually combine flat tax with intentions for state ownership of Kremikovzi, privatization of health care with state investment in golf courses. The oligarchy has no problem with low taxes, because they allow it to turn the state into an off-shore zone without rules. It is not inconvenienced by bureaucracy, because it appoints the bureaucrats. It is not at odds with the privatization of monopolies, because it is now the only buyer. It does not object state ownership either, because it controls the state. It has no respect for the presidency, the institutions of law, the ministers and the mayors, because it is their sponsor. It is not afraid of elections, because it buys votes. It is not worried about the media, because it owns it. It is not restricted by the judiciary, because it settles its scores with street fights, unchastized. This is the model and the essence of the current coalition’s rule. The continuation of its term means:

-         increasing corruption;

-         less and less aid from the EU;

-         weaker rule of law;

-         relentless and  unpunished crime;

-         more disastrous environmental abuses;

-         the further falling behind of pensions;

-         worse health care;

-         even worse education;

-         the higher emigration of educated Bulgarians;

-         the increasing flood of uneducated immigrants.

 For proof of these dire prospects we have the fact that, despite our EU membership, since 1989 there has never been such high concentration of both power and lawlessness in the hands one circle of people, descendant either directly or covertly from the Ex- State Security. The reports of the European Commission and OLAF mercilessly and unambiguously show where this leads. The worst of it is that their critical pangs terrify observers mostly abroad. For the average Bulgarian what’s described in these documents is daily life. Corruption here is, as Jeffrey Van Orden says, truly endemic – i.e., it is part and parcel of a perverse anti-culture. A devastating diagnosis, and a shameful judgment.

 In developed contemporary democracies there are defense mechanisms and restrictions, which create obstacles for rulers to cause irreparable damage to their countries. This is not the case for us. The misappropriation of money from the state’s reserve and emergency funds for natural disasters, shady deals with council estates and our forrest fund, even the draining out of both Bulgarian and EU purses, are only routine practice for the ruling clepto-cracy. But something much more frightening is lurking. Scandalous energy projects, foreign pipelines, highway concessions, and the entanglement of the material interests of today’s oligarchy with international corporate interests burden society and the state not for one term, but for generations ahead. The process of parceling off of state resources to criminal clans is taking place at a scale yet unseen – both in terms of the size and the duration of the theft. This is why the damages could be irreparable. The worst abuses today no longer occur by the classic ‘briefcase under the table’ method. The Yuppies of the coalition of three are now helping themselves to the mechanisms of international contracts, whose judicial control is also exported abroad. Thus the theft is institutionalized, merged with the exercise of proper legal rights, and even turned into a matter of international relations. We cannot afford to have any illusions about this. Even the most prestigious foreign corporations will not give up a profit, just because some Bulgarian lowlife in power condemned his country and his countrymen to massive losses for decades on end. The EU neither owes us, nor can deliver protection for us from the president, parliament and government that we ourselves elected. The problem is truly ours. Not just now, but for a long time to come. Today’s triple coalition corruption has been digging into our pockets for deeper and longer than the foreign debt we inherited from Todor Zhivkov. The question is: do we acquiesce to live, to stitch plans for our daily grind and for the future of our children in such conditions, and in such prospects? And if not, what can and should we do?

 I have said all of the above, not because it is original, but because we must return to the initial question with a focused mind. If for us GERB is not an alternative, because we have not faith that they want and can change things? If for their voters we are not an alternative, because they doubt that we can even make it into the next parliament, then what, where and who is the alternative?:

- to count on the hope that by election time DSB and/or UDF will gain numbers, such that they can form a majority in the next parliament?

- to guess whether GERB will form a majority in the next election and prove in deed (or not) that it is a right wing party;

- to rush to build a new and strong right wing party without the defects of the old right, which can win the election.

 I can think of no other possibilities. And the three above do not inspire optimism. They don’t even sound serious. In such conditions, ‘phenomena’ such as what occurred with the referendum on the Bourgas- Alexandroupolis pipeline are not abnormal. The entire opposition supported the idea, albeit only formally. Yet the result was only 27% turnout. This failure was not because the referendum was organized by GERB who are unacceptable to some, supplied with propaganda by “Attack”, who are unacceptable to others, and unsupported by who knows what others. And it absolutely does not signal silent support for the BSP. The refusal to vote came about because people were desperate, fed up, and convinced that their opinions were solicited too late. (Which, from a legal perspective, is exactly right.) The average Bourgasian had full grounds to suspect that the pipeline issue has been predetermined by an untouchable high caste, and that all manner of protest post-factum is meaningless. The source of such pessimism plagues all other Bulgarians as well. Especially with all the talk on the right that there is no alternative.

 The truth is, that only the past has no alternative. The main ‘occupation’ of political parties, however, is the future. For the opposition, the future is the only occupation. The claim that there is no alternative by nature belongs to those in power. The term ‘opposition’ in itself implies the existence of an alternative. Everyone who votes for the opposition has found her own alternative, seen in her party the opportunity for a change to the status quo, declared faith and hope for something better. These are the people who want a different Bulgaria. To make it a reality, however, they have to come to power. This is the task which sets apart a party from a civic association, a club, a sect or other group of like-minded people. There is no other difference.

 The real question is not whether there is an alternative, but whether opposition parties find amongst each other common goals and projects. The most obvious common goal is already present. All have declared that Dogan and BSP need to be removed from power immediately. But every opposition party has its own project as to how to rule after they are gone. And its own reasons not to trust the others. Harsh words and criticisms have been exchanged. The sources of the strife seem more numerous than the possibilities for cooperation. Some think themselves to be so “pure” in right-wing opposition, that they prefer to fall (or fall out) ‘with honour’ alone in the political battle than to take part in any united action whatsoever. Impressive, but a completely useless stance. The real problem is not the absence, but the oversupply of mutually renouncing right-wing alternatives. Both in terms of leadership, and in terms of platforms. The disaffected jealousy of the many right-wing parties, each one ‘truer’ than the next, has abandoned power in the hands of very cooperative miscreants for eight years in a row. The consequence of this is that after the bankruptcy of our state under Lukanov and the economic catastrophe under Videnov, the country is disgraced and deprived, of the financial aid as well as of the trust of the EU. Because of those same party-bandit clans. We are obligated to stop the descent. The European prospects of our country must be revived. At any price.

 In politics, opponents often find a common front against a strategic enemy. Especially when the battle is for national interests, so far beyond party interests. The refusal to fulfill this duty sends parties and politicians into the backwaters of history, faster and more deservedly than hard compromises do. In Bulgarian history especially the examples of this are so numerous that that the lessons taken seem offensively few. By the way, there is hardly a more dead-end and stifling conviction than the idea that if DSB unites in action with GERB and other parties to bring down Dogan and BSP that this would mean obscurity and defeat. Because as much as we can argue about who wins and loses what in such an effort, one thing is indisputable – doing nothing guarantees a big victory for BSP, Dogan and their related trans-national mafia structures. Lest we doubt this, let us remember that one day after the EU report which revealed to Europe the shame and downfall of our statesmen was delivered, our parliament’s first order of business was none else but the ratification of the gas pact “Southern Stream”. Instead of taking measures to rescue Bulgaria’s European commitments, they took measures to enshrine Moscow’s project. Not by accident it seems, but as a premeditated political display. Let us also remember another ‘small’ detail – that as an aspect of the project, just as for “Bourgas-Alexandroupolis”, the  Ex-Minister of Interior Roumen Petkov was negotiating in Moscow the establishment of Russian armed forces on Bulgarian territory. This is the ‘alternative’ with our ruling coalition of three is preparing for Bulgaria, while on party affairs are being sorted on the right.

 It could not have been easy on Churchill or Roosevelt to take a seat next to Stalin in Teheran. It must have been eating away at their consciences to go to war together with such a blatant dictator. But this did not hurt the moral prestige neither of Churchill nor Roosevelt. No one in the civilized world wrote and claimed that in the famous footage of the three armchairs the great leaders of the free world “knelt” in front of Stalin. Other than the Soviet press of course. No one called this compromise a betrayal. Even the Soviet press. The common victory over fascist Germany didn’t make Roosevelt and Stalin political kin. Churchill went down in history as one of the greatest enemies of the Soviet regime. But these irreconcilable opponents and unthinkable allies together saved Europe from Hitler’s genocide. This is exactly what gave the free world the opportunity 47 years later to topple the Soviet empire of evil. I explicitly do not want to suggest that today’s political leaders and opposition parties are in any way alike the persons and circumstances in the example. The point is in the example itself and it’s conclusions. And that is, that in politics we never choose the best among the good. The choice is always of the least-unacceptable amongst the unacceptable. Otherwise, while we are waiting for the ideal alternative, the pillagers will devastate not just the present, but also the future of our country.

Димитър Бъчваров, на пресконференцията след заседанието на НР на ДСБ от 22 юли 2008 година
…
… бих искал да споделя нещо с вас, което мисля, че също е много важно. Това е, че за съжаление не само министър-председателят, не само правителството, но и президентът бяга от своята отговорност в този кризисен момент, причинен от правителството, което той конструира. Той абдикира от достойната позиция на един държавен глава. Изобличенията в доклада на ОЛАФ останаха без отговор от президента. А те го засягат лично и пряко.

Вместо да отговори на обвиненията, отправени в доклада на ОЛАФ, че той е спонсориран от лица, участващи в престъпни мрежи, Първанов се опитва да се скрие зад лъжа.

Той се опитва да обвини Иван Костов, че бил дал “Стомана” – Перник на президентския спонсор, уличен от ОЛАФ. Това той направи след последното заседание на Консултативния съвет за национална сигурност.

Истината е, че нито една институция или орган от времето на правителството на Иван Костов не е участвало в сделките, чрез които Стойков е придобил активи от “Стомана-Перник”. Стойков е станал собственик на тези активи в “Стомана-Перник” чрез синдика на предприятието, а не чрез приватизационна сделка и тази собственост е регулирана от съда, а не от държавна агенция, институция или орган. По никакъв начин – нито пряко, нито косвено тогавашният министър-председател Костов не е могъл да влияе или да носи отговорност за този акт.

Що се касае за “Дюни”, другата фирма, която президентът посочи, тя е приватизирана през 1999 г. и е закупена от американската фирма “Йованта”. С тази приватизационна сделка Стойков не е станал собственик на “Дюни”, а впоследствие какви са му били взаимоотношенията с новия собственик е било въпрос на търговски сделки, за които също не може да носи отговорност правителството на Иван Костов.

Защо подчертавам тези неща? Защото така президентът още веднъж доказа, че не е в състояние да посрещне своите отговорности. Той не само, че няма да върне парите от уличения свой спонсор, но и продължава да го прикрива чрез прехвърлянето на отговорността към някой друг.
…”

……………………………

Водещ: ДСБ, позицията на ДСБ. Началото на предизборната кампания ли е това? Нено Димов така определи случващото се.
Димитър Бъчваров: Когато управляващите губят почва под краката си. Да, да, начало на силна популистка предизборна кампания, губят почва под краката си, влизат в популистка предизборна кампания са агресивни обещания и забележете обаче как са разположени. Тези за 2008 г. са много-много предпазливи. Те са такива, че всъщност дори няма да покрият инфлацията, т.нар. увеличения 10, 3 % от първи юли.
Водещ: За пенсионерите имате предвид.
Димитър Бъчваров: Разбира се, при една средна пенсия от около 170 лева, при която над 100 лева отиват само за храна, а там инфлацията е над 20 % в храните, какво са 17 лева. Фактически пак ще бъде на минус един такъв пенсионер.
Водещ: Такива са възможностите на бюджета, такъв е отговорът на управляващите.
Димитър Бъчваров: Не, не, знаете ли, само за първото тримесечие на тази година бюджетът е натрупал 1, 663 млрд. лева излишъци, т.е. три пъти по-големи от същия период на миналата година.
Водещ: Т.е. според ДСБ това може да се използва за увеличение на пенсиите от 1 юли. Така ли?
Димитър Бъчваров: ДСБ предложи това още преди две години близо, да се вземат мерки за компенсиране на хората с ниски доходи, пенсионерите, с оглед на ускорената инфлация. Причинена впрочем от политиката на същото това правителство, което предсрочно въведе акцизи, предсрочно спрямо изискванията на ЕС, на горивата, точно п о времето, когато съвпадна с ценовия шок, въведе ДДС върху учебници, върху лекарства, също от предходното правителство. Т.е. всички тези неща налагаха още тогава да се вземат мерки и вижте, чак сега се правят едни плахи стъпки за 2008 г. и разбира се, едни юнашки обещания за 2009, които, както казаха колегите, ние въобще не знаем как ще се развият за в бъдеще. Но от друга страна, за 2009-а, ако се реализират обещанията за 40 %, фактически 40 % от осигурителната тежест държавата да прехвърли върху себе си, то тогава изведнъж свещеният бюджетен излишък всъщност ще бъде докара до нула. Защото, общо взето, те са към 2,5 % от брутния вътрешен продукт тези 40 %. Заедно с другите мерки ще от отидат над три, т .е. при очакван бюджетен излишък вероятно с тези темпове над 6 % тази година, над половината за следващата, респективно пренесено, ще отиде в тези мерки и евентуално една загуба на власт от страна на БСП ще постави един нов кабинет без резервите, на които БСП се радват.
Водещ: Т.е. мина, задава се мина, така ли да ви разбирам?
Димитър Бъчваров: Не бих казал мина, бюджетът ще понесе дори още по-силни мерки в това отношение, но всъщност и това е идеята безспорно. Да се ограничат, да се намали комфортът за евентуално следващо правителство.

………………….
Димитър Бъчваров: Да, да, точно така. Но очевидно новият министър, ако е вярно това, трябва да изпълнява стратегията на стария, плюс това тези два процентни пункта, фактически повишение на здравните вноски, са около 320 млн. Кои въпроси точно ще реши с тях правителството?

………………..
Димитър Бъчваров: Истината е, че БСП не иска демонополизация на здравната каса и частни фондове. Това е цялата истина.
Водещ: Въпреки заявените намерения.
Димитър Бъчваров: Въпреки заявените намерения, да си останат намерения. В парламента имам всеки ден контакт с колеги от БСП, те са против тази идея. И споразумението, което е постигнато в тройната коалиция да бъде изказано подобно намерение, то да бъде оставено до следващото правителство. А за това, че …
Водещ: То ще се протака, така ли? Чака се да се протака действителното демонополизиране.
Димитър Бъчваров: Докато БСП е на власт, няма да има частни здравни фондове и ви уверявам, че ще стане точно така. А за това, че не искано от това правителство, може да видите и по отношение на т.нар. „Сребърен фонд”. Повече от две години има законопроект, който стои на трупчета в парламента и н се гласува. Ако излишъците от последните три години, само от мандата на това правителство, бяха отишли в „Сребърния фонд”, доходността от този фонд можеше да се използва за по-високи пенсии и за намаляване на осигурителната тежест. Но очевидно е, че социалните ангажименти на това правителство не звучат сериозно и фактически то предпочита да прахоса огромните излишъци тези три години, тази година ще има подобно развитие, вместо да направи стабилизиране на пенсионната система.

……………………….
Водещ: Добре. Участието на държавата като основен или най-голям осигурител променя ли нещо. Известно е, че и до момента дефицитът във Фонд „Пенсии” се покриваше от държавата, пак с пари от данъци. Какво се променя сега?
Димитър Бъчваров: Значи това е един от инструментите за намаляване на осигуровките в България. Всички изследвания, които аз съм правил, а това е обществена тайна да го наречем, хората крият ужасно много осигуровки по легални и нелегални начини. Намалението на осигурителната тежест ще стимулира хората да си платят. Този ефект го постигнахме с 10- процентния корпоративен данък. Една мярка, която много трудно мина през този парламент, с много усилия се случи. Но по отношение на осигуровките малко са прави. Така че ако през 2005-та нашият законопроект беше приет, сега щеше да има много по-малко сива икономика и много по-добра събираемост на данъците и осигуровките в България.

  ………………………
Димитър Бъчваров: И жест към бизнеса, но вижте, правителството няма такъв поглед петнайсет години напред, за който говори колегата Димитров. Правителството няма право на поглед напред дори за една година напред…
Водещ: Поне не го заявява.
Димитър Бъчваров: Винаги когато едно правителство обещава да даде нещо, законният въпрос е, а откъде го взима. Всъщност го взима от същите тези групи крайни нетни вносители на ДДС и акцизи. Всъщност парите, които им взимаше предходните три години, сега една малка част ще им върне предизборно. Затова казваме в ДСБ, че това е доста нагъл предизборен ход, направен в един момент, в който се стремят да прикрият абсолютната серия от провали.

 ………………………….

 Димитър Бъчваров: Вижте, бюджетният излишък, ако беше мярка, която водеше до намаляване на инфлацията, сега трябваше да имаме отрицателна инфлация, трябваше да нямаме инфлация. Както виждате, паралелно с нарастването на бюджетния излишък нараства и инфлацията. Точно обратният ефект.
Водещ: Появиха се и прогнози за дефлация.
Димитър Бъчваров: А, прогнози за дефлация, моля ви се, това е несериозно. По никакъв начин с бюджетен излишък този въпрос не може да се реши с инфлацията. Точно обратното. По принцип големият проблем с бедността в България, не можеш да решиш проблема на бедния, като му отнемаш. Това е пълен абсурд. Това е една политика всъщност, която осигурява резерви със съвсем други цели на правителството, част от които са дълбоко скрити и са точно във вреда на тези, които всъщност са добросъвестни данъкоплатци, които не могат да избягат в сивия сектор, каквито са пенсионери, служители, всички тия фирми, които честно си плащат данъците.

………………………….
Димитър Бъчваров: По дефиниция не може да им стигне време за каквито и да било стъпки, за каквито и да било сериозни политически промени оттук нататък. Ако те биха били честни към избирателите, би трябвало да изпълнят поне малка част от това, което са обещали, вместо да обещават нови неща, които очевидно няма да изпълнят.

 Цялото интервю: http://www.dsb.bg/display.php?sub=news_2&open_news=3332

Приходната част на бюджета отразява финансовите задължения, които по силата на обществения договор се вменяват на гражданите. Бюджетът за 2008 г. съдържа големи скрити резерви подобно на този за 2007 г. Отново отсъства анализ на източниците на приходи и на събираемостта на данъците и таксите. А точно заради тези слабости реалните постъпления от такси за 2007 г. надхвърлиха с 34.5 %, а събраните данъци надхвърлиха с 51% първоначално планираните.

Големите резерви са неприемливи, защото насърчават пороците на финансовото управление, каквито са ниската относителна събираемост, непрозрачното харчене на големи суми от излишъка в края на годината, ненавременното планиране и усвояване на важни  разходи. Това в крайна сметка влошава състоянието на публичните услуги и на градската среда, въпреки че гражданите на София изпълняват своите финансови задължения към общината.

Разходната част на бюджета отразява задълженията, които управляващите са поели пред гражданите. Изпълнението на тези задължения през 2007 г. е лошо. СО е разходвала само 79.2% от предвидените разходи. Най-голямо е неизпълнението при “Капиталови разходи” (около 65%) и “Обезщетения и помощи за домакинства” (65 %). Това означава, че през 2007 г. столичани са били лишени от благоустройство, сигурност, помощи и други важни за живота им условия общо за 113 млн. лв., които те предварително са платили на кметството. И още по-лошо, през 2007 г.  инфлацията е изяла над 10 млн. лв. от парите на софиянци.

В бюджета за 2008 г. отново се завишават разходите за чистотата, транспорта и други дейности, които не бяха подобрени през предишните две години въпреки наличието на средства. Инвестиционната програма на новия бюджет е за 308 млн. лв., въпреки че през 2007 г. от заложените 206 млн. са усвоени само 118 млн. лв., или едва 57.4%. Бюджетът не се опира на  доказателства, че е повишен административния капацитет, или че са подготвени проекти и договори, съответстващи на завишените с 260 % инвестиции за тази година. Няма и политически гаранции от кмета и неговия екип, че обещаното в разходната програма за 2008 г. ще бъде изпълнено.

Предлагаме представения проект на бюджет на СО за 2008 г. да не бъде подкрепен от СОС поради следното:

1. Политиката на повишаване на данъците и таксите не съответства на способностите на кметската управа да усвоява ефективно събраните пари. Това ще доведе до по-висок преходен остатък и още по-големи инфлационни загуби от тези през 2007 г.

2. Бюджетът за пореден път ще налее огромната сума от близо 67 млн. лева в градския транспорт, без програма за излизане от порочния кръг на субсидирано “догонване” на себестойността, съчетано с безсилие срещу гратисния превоз, злоупотребите и разхищенията.

3. Фирмите по чистотата общо ще получат с 36 % по-голяма сума от тази за предходната година без гаранции, че градът ще бъде по-чист. Пак ще им се плаща без ясни критерии за количеството и качеството и без реален контрол на свършената работа.

4. В бюджета на СО за 2008 г. не може да се прочете решението на нито един от проблемите на града, като се почне от бездомните кучета, дупките, разбитите тротоари, мръсните улици, буренясалите градинки и се стигне до масовия транспорт, незаконното строителство, паркирането и  уличните задръствания.

5. Срещу платените от софиянци местни данъци и такси, те няма да получат по-качествени услуги и по-добра градска среда. Бюджетът гарантира финансовите интереси единствено на концесионерите и фирмите, с които общината е договорно обвързана.

06.03.2008 г.